“А, не! Не ми се занимава с вас, честно!”

На море сме. В български малък град. Самостоятелна вила, голям двор, грижливо пазен от най-кичестата смокиня, която съм виждала. Див плаж само за нас, съвсем близо до къщата, в която сме отседнали. Не сме почивали в България от 8 години. Този път е заради невъзможност да пътуваме до там, където искаме, признавам. Въпреки причините, се радвам че бяхме в България. Върнах се на места, на които не съм била отдавна. Дъщеря ми се запозна с любимия ми Несебър и не искаше да си тръгва. За първи път видях и прехвалени места по родното море, които не са по вкуса ми – Свети Влас ми беше пълно разочарование, но не искам да ангажирам никого с моето мнение. Елените и тъжната, гротескна гледка от разкапващ се мутро барок в Елените си заслужават отделен текст. И снимки. Защото това не може да се разкаже. Трябва да видиш с очите си как самозабравили се хора със сантимент към светещия пластмасов кич са превърнали едно райско място в потресаващ цирей насред безкрайното синьо. Затова – друг път. 

Сега по-скоро искам да ви разкажа една смешно-тъжна история за това как се прави бизнес насред предстояща криза и непрестанен вой колко е зле туристическият сезон тази година. Не, не казвам, че примерът, за който ще разкажа, е меродавен и обобщава поведението на бизнеса изобщо. Но пък е показателен. Напекло ни е след плажа, не ни се сяда никъде за вечеря, но не ни се и готви. Искаме да си поръчаме храна във вилата, в която сме отседнали. Нямаме нищо против да отидем да я вземем от място. Следва кратък рисърч за хубави ресторанти в района в популярна група във Фейсбук за вкусни места. Намирам само една препоръка за място с прясна риба и вкусна храна в района, в който сме отседнали. Намирам ресторанта, пак във Фейсбук. Има оставен телефон. Звъня, но никой не вдига. След дестина минути, докато аз се опитвам да намеря друг ресторант, телефонът ми извънява в ръцете. Диалогът:

“Ало? Кажи?”, чувам от отсрещната страна на слушалката.

“С ресторант Х ли разговарям?” , питам неловко аз.

“Да, бе, да! Кажи!”

Обяснявам, че искаме да си поръчаме храна, питам има ли къде да разгледам менюто онлайн и има ли възможност да отидем да си вземем храната от място. 

“Аааа, не! То многооо сложно ще ми стане. Нямам кутии аз, в к’во ще ви я сложа тая храна. Пък и аз не съм в ресторанта в момента. Не, не ми се занимава, честно. Ай’ чао!”

Разговорът приключи. С него и ентусиазмът ми да издирвам места, от които да поръчам храна. Не, не останахме гладни. Купихме си прясна риба от рибарите. Лодки, чайки, шум на море и красиво пристанище. Така че – не съжалявам. Просто се чудя кога ще се научим как да се държим с настоящи, бивши и потенциални клиенти. Без да сме тъжни, и жалки, и смешни едновременно. И мрънкащи после как всичко и всички са против нас. 

 

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!