Като хамстери в колело

1 октомври 2014 година. 4 дни преди предсрочните парламентарни избори. Държавата се управлява от служебен кабинет, начело с проф. Георги Близнашки. Администрцията не работи. Всъщност, никой не работи. Всеки се ослушва и чака да минат изборите, за да види накъде ще задуха вятъра, сега няма смисъл от резки движения и напъни. Кампанията върви вяло. Медиите нямат много работа – единствената им тема е избори, ПР съобщенията и телевизионните реклами са най-конвертируеми в такъв момент. А и най-доходоносни. Цялата държава е потънала в летаргия и безвремие. Притихнала е в очакване нещо да се случи. Единственото събитие, което предизвиква вълнение у хората в иначе скучната работна сряда, е мачът Лудогорец-Реал Мадрид на Националния стадион “Васил Левски” (друго си е да можеш да освиркаш на живо Кристиано Роналдо, по български). И изведнъж в 17 часа цялата държава е разстърсена от взрив. Буквално. Мощна експлозия в завода за боеприпаси “Миджур” в Горни Лом отне живота на 15 души. Два от цеховете на предприятието са напълно унищожени, на мястото на завода има образувани кратери, съседните сгради са сериозно засегнати. Трагедията събужда институциите и медиите от унеса им. Всички са на мястото на взрива. Главният прокурор Сотир Цацаров лично координира разследването по експлозията. По негово разпореждане на място са изпратени екипи на Националното следствие. Претърсен е офисът на фирмата собственик на завода за боеприпаси в София, предстои изземване на цялата документация. Разпитват се много свидетели. Версиите за инцидента варират от лоши условия за безопасност в завода до ниска квалификация на работниците и човешка грешка. “Установено е, че се съхраняват взривни вещества на самия втори изход на склада за тротилова пресовка, което е пречило за бързото излизане на хората в случай на някаква авария. Другото нарушение е, че навсякъде между цеховете е имало натрупани чували с отпадъци от тротил, които не са опасни, но затрудняват излизането на хората”, заявява служебният социален министър Йордан Христосков. На въпрос защо не е бил затворен заводът, след като са констатирани системни нарушения, Христосков заявява, че “предписанията се дават, за да се изпълняват”. След взривовете заводът е затворен… От сутрин до вечер репортери ни запознават с нови факти за трагедията. Гледаме репортажи с работници от завода, които признават за куп нарушения, нечовешки условия на труд, някои от тях работят без трудови договори, чакат неизплатени заплати… Петък, 3 октомври, е обявен за Национален ден на траур в памет на загиналите. Няколко дни всички са опечалени, страдат, признават куп нарушения, обещават да се “вземат необходимите мерки”, пишат протоколи, разследват…. В неделя, на 5 октомври, са изборите. И хоп, центърът е изместен – избирателна активност, екзит полове, кои и колко партии влизат в следващия Парламент… Следват пресконференции, първи реакции, победители, победени (то в България никога няма победени на избори, ама това е друга тема), ще успеят ли партиите да съставят Правителство, кой ще е премиер, кои политически сили ще влязат в евентуална коалиция. Въпроси, сценарии, прогнози – медиите си имат нова тема. И бавно, но сигурно взривеният завод “Миджур” изчезва напълно от новинарския поток. Никой не говори, пише и мисли за 15-те човека, които ги няма след експлозията и взривените съдби и животи на техните близки, които дори не могат да ги погребат, защото телата им са напълно изпепелени.

1 октомври 2015 година. Днес. Една година по-късно. Отново предизборна кампания. Този път предстоят местни избори. Между ПР-съобщенията на кандидатите за кметове, шегичките с плакатите на мераклиите за градоначалници и общински съветници, драмата с кворума в Парламента (от няколко дни работата на народните представители всеки ден виси на косъм, заради много отсъстващи законотворци), бежанците и Преслава, която е напуснала Вип Брадър, някъде в целия този качамак, наричан за благозвучност “информационен поток”, се появавя новината: “1 година от взрива в Горни Лом. Виновни няма.”

Ами, разбира се, че няма. Моля Ви се, ще ме обидите. Кога е имало виновни у нас? Кога някой е понесъл отговорност за действие или бездействие? От онази, персоналната отговорност, за която четем по книгите, гледаме във филмите и знаем, че някъде там, в нормалния свят, съществува. Кога всички – и институции, и граждани, сме действали превантивно. Не, ние “гасим пожари”. Ние се пляскаме с ръце и охкаме постфактум. Винаги и за всичко. След всяка трагедия установяваме куп нарушения. И водим разследване срещу “неизвестен извършител”. До следващия инцидент. До следващата смърт. До следващия ден за Национален траур.

Всъщност, всички имаме вина. За престъпното бездушие. За цакането на системата. Кой колкото може и както може. За неработещите закони. За приспаните медии. За глупостта, лицемерното съчувствие, бездействието и късата памет. Нацията, която измисли поговорката “Всяко чудо за три дни”, пак не помни. И не пита. И не изисква. Само брои трупове.

Чип ли е, ген ли е, орисия ли е, простотия ли е, не знам, но се балтавим от пусто в празно, в едни и същи омагьосани кръгове, повтаряме историята си като фарс. И сме неми свидетели на цялата държавна несъстоятелност.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!