Димитър Илиев поставя емблематичната пиеса “Shopping and Fucking” на Марк Рейвънхил

Смел, пробивен, бутащ, дърпащ, ровещ, търсещ и разбиращ. Сигурно е и още много други неща.

Той е едно от имената в българския театрален живот, което съм сигурна, че категорично и смело ще се позиционира на сцената и буквално, и преносно.

След успеха на първата, режисирана от него постановка “Сладка смърт” по Мате Матишич, дойде времето и за следващата, огромна и доста смела крачка с постановката “Shopping and Fucking” на Марк Рейвънхил. 

Постановката ще се играе на 4-ти, 5-ти и 31-ви март 2021г. в I AM STUDIO, София.

С Димитър Илиев се срещаме дни преди премиерата, за да си поговорим за смелостта да сложиш името си пред такава пиеса, за актьорския състав и как се сплотява екип, за компромисите в професията и най-важното – Консуматорството – болестта на съвременния/самотен човек.

Приятно четене!

С теб сме си говорили още когато се роди идеята да поставиш именно тази постановка и сме обсъждали колко огромно предизвикателство е за актьорския екип, за публиката, но и за теб, като режисьор, защото всички заставате с имената си в един толкова труден, провокативен и смел проект. Защо избра точно тази постановка да режисираш? Каква е нейната история?

Чух за пиесата от една лекция в Академията от Проф. Камелия Николова. Тогава разговаряхме за театърът на “новия реализъм” и как изобщо се движи и функционира той. Разговаряхме за европейската театрална сцена и за Томас Остермайер. Тя спомена заглавието на пиесата и го посочи като едно от емблематичните представления на немския режисьор. Аз имам особена привързаност към немския театър и реших да прочета пиесата. Тя меко казано ме разтревожи заради проблемите, които засяга.

Кадри: Георги Сиркатов

Имам една простичка формула и зная, че тя работи за мен. Не мога да започна работа по нещо, ако не го видя. Ако не видя в главата си образа. Това е първото. От него тръгвам. Започнах активна работа по текста точно около големите протести в средата на миналата година. Това допълнително ме засили. В никакъв случай пиесата не бива да бъде гледана като политическа, но личната ми тревога около случващото се, допълнително ми даде тласък.

Къде е насочен фокусът на пиесата?

Към тема, която ме напряга и не ме оставя безучастен. Консуматорството – болестта на съвременния / самотен човек. Задавам си непрекъснати въпроси именно около това. Какво се случва с нас младите? Какво тепърва ще се случва? До къде е готов да стигне човек и защо непрекъснато се живее в някакви компромиси. Колкото повече мисля за тези неща в интерес на истината, толкова повече гняв изпитвам. През прочита ми по-скоро задавам въпроси, на които не знам дали има отговор. Зрителите ще преценят. Да. Осъзнавам рисковете, които текстът крие. Знам каква отговорност поемам. Знам обаче, че представлението бърка в едни истини за човека, които ще извадим наяве. А те са доста тъмни.

Как се събира актьорски състав за такъв тип постановка и изобщо какви бяха първоначалните реакции?

Имах първоначална идея и представа за по-голямата част от разпределението. Трудността беше в една от женските роли – тази на Лулу. За нея проведох кастинг, на който се записаха 30 момичета. Всички бяха подготвени, всички бяха отворени за сериозен работен процес. Сред тях имаше страшно интересни виждания и гледни точки около персонажа, а и изобщо около цялата пиеса. Задачата беше кратък монолог, описващ една жестока случка, през която преминава Лулу. Спрях се на Антония Кундакова.

Антония Кундакова
Снимка: Александър Станишев

Всъщност, тя беше и последна от записалите се. Предварително бях поканил Вилиян Гешев, Радослав Радев и Ванина Йорданова, като за тях тримата бях сигурен, че са на точните роли. Последен в екипа дойде и Георги Богданов, с когото работим вече повече от 5 години заедно, защото сме и колеги от един клас. Всеки от тях прие темата на представлението като своя, и още в началото видях огромната мотивация и желание за репетиции. В интерес на истината, заглавието беше допълнителна провокация, която събуди интереса в тях.

Георги А. Богданов
Снимка: Моника Иванова
Ванина Йорданова
Снимка: Лора Антонова
Радослав Радев
Снимка: Теодора Тодорова
Вилиян Гешев
Снимка: Иванина Пламенова

От режисьорска гледна точка как избра кои да са акцентите и на какво да наблегнеш?

Подобно картината на Мунк “Викът”, всеки персонаж има своя си вик. Има своята изповед, своето желание за откритие на нещо ново, но и всеки от тях е в своя собствен огромен провал. Фокусирах се върху техните изповеди, които са предимно в монологична форма. Там истините за човек са твърде сурови и жестоки. Твърде болезнени. Точно там реших да бъркам и да ровя. Да извадя тези бесове на открито. Представлението е изцяло обърнато към публиката и именно през тези изповеди целим най-сериозна провокация – енергиен обмен между актьор и зрител. Всеки герой през своя собствен вик излива дълго пазени тревоги, дълго задавани въпроси. Провалите са в това, че те остават нечути. Остават без отговор. Отекват в пространството и единственото, което ги придружава и вторичен вик, но много по-слаб от първият. Представлението разчита изцяло на мощната актьорска природа. И аз като режисьор се целя именно в нея.

Виж още: Публиката влиза “В обувките на артиста” в три интерактивни онлайн представления

Имаше ли някой, който ти каза “Недей още да слагаш името си пред такава пиеса”?

Не. Дори и някой да ми го каже, никога не бих приел такова мнение. Мисля, че сега е времето да се търси, да се експериментира. Да се търсят текстове – адекватни на времето, в което живеем. Не искам да се оставям на страховете си, които така или иначе в тези времена са много. Приел съм театъра като мисия. Сигурен съм, че това е предадено и от моите учители. След като един текст ме тревожи, занимава ме, не ме оставя да спя, сънувам го… няма причина да се спра да го направя. Имена като Томас Остермайер, Оскарас Коршуновас и още редица други са се занимавали с тази пиеса. Вълнуват ме големите текстове. Не бих сложил името си пред пиеса, която се прави просто, за да се направи нещо. Омръзнало ми е да слушам от колеги за представления, от които даже те самите се срамуват, че участват. Омръзнало ми е от компромиси. Омръзнало ми е от изречението “Абе, може и така”.  Поел съм пътя на независим артист и смятам да водя тази битка до край, защото повярвайте, това е огромна битка. Тепърва смятам да се насочвам към текстове, които са бази, огромни матрици. Текстове, занимаващи се с духа в човека.

Какви бяха най-големите предизвикателства пред теб като режисьор?

Димитър Илиев
Снимка: Георги Сиркатов

Да изведа екипа си до премиера. Изглежда общо и на пръв поглед не кой знае какво, но битката на независимите артисти в момента е гладиаторска. Следващата трудност е да отстоявам една друга мярка за театър, да не правя компромис със себе си и екипа си. Да не се поддавам на рутината. Не бих искал да се занимавам с лесното, познатото, комфортното. Опитвам се да отгледам една хигиена на работата, която е свързана с воденето на репетицията през артистичната свобода, през опитите, през непознатото. Трудност е да събереш индивидуални личности с различни разбирания и те да ти повярват на идеята. Ще цитирам Питър Брук – “Режисьорът е слепец, който води слепците в гората и им казва, че знае пътя”.

Колко време репетирате и как се чувстваш ти сега на финалната права, дни преди премиерата?

Репетираме вече почти пет месеца, което е огромен лукс. Чувствам се уверен и в същото време разтревожен. Разтревожен, защото след премиерата репетициите ще спрат и няма да можем да работим по този активен начин, както досега. Направихме си една малка лаборатория, в която всеки ден на репетиции предлагаме нови неща, опитваме различни ходове, търсим заедно. Този процес беше като експедиция. Това е моето дипломно представление като Магистър и съм безкрайно щастлив, че ми се случи. Но за пръв път ми се случва да не чувствам премиерата като празник, а като нещо, което слага край.

Понеже присъствах и на една от вашите репетиции и знам какво отношение имаш към всеки един от актьорите и развитието им в тази постановка, разкажи малко повече за тях и на тези, които още не са се срещали с тях на сцената.

Нямам какво да кажа освен, че са прекрасни актьори с огромно желание за работа. Работохолици са. Всички, без изключение. Приели са театъра като мисия и всеки ден предизвикват себе си и се подлагат на непрекъснати провокации от моя страна. Щастлив съм, че ги срещнах и имах удоволствието да работя с тях. Няма да ги хваля, за да не се отпускат, но бих искал да отправя покана към всички директори на театри и режисьори да дойдат и да ги видят, защото голяма част от тях са тепърва завършващи Академията. Определено имат какво да покажат. Отдадени са на професията и вярвам, че този техен труд ще резонира и ще се отплати. Вярвам им. Знам, че и те ми имат доверие.

Кога и къде ще се играе?

Представлението ще е играе в I AM STUDIO на Ул. Георги С. Раковски 149. Предпремиера на 4.03.21 и премиера на 5.03.21. Следващото ни представление ще бъде отново през Март месец на 31.03.21. Искам да благодаря на Камелия Хатиб и Ники Литов за възможността, която ни предоставиха.

_______________

Виж още: Теодор Ушев начело на Международното жури на 25-ия София Филм Фест

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!