107 години от рождението на Димитър Димов

Той е един от авторите, чиято литература ме е запленявала мигновено. Още си спомням съвсем ясно досега с първия негов роман, който прочетох. Бях ученичка, стоях си на дивана и с досада се готвех да подхвана поредната книга от задължителния списък. Признавам си, че никак не ми се нравеше задължителният момент и обикновено четях книгите от “списъка” с нежелание. Всичко друго ми беше по-интересно за правене от четене на точно тези книги, защото “така трябва”. Един от малкото пъти, в който буквално след първите няколко страници задължението отсъпи място на удоволствието, беше когато разгърнах “Тютюн”. Влюбих се в историята, в самонализите, които си прави Ирина, в плътните, ярки образи, в начина, по който си служи със словото, най-добрият, по моето скромно мнение, български романист. Димитър Димов. Толкова ме погълна писането му, че “Тютюн” не ми стигна. Веднага последва “Осъдени души”. После изгледах филмите по тези два романа, а преди година-две гледах и постановката “Осъдени души”. Като студентка прочетох и “Поручик Бенц”. Пак на един дъх. И с огромно удоволствие. Обожавам романите му. Интелигентността, модерният подход, дълбочината, психологическата драма и ненадминатия му усет към езика.

Днес се навършват 107 години от рождението на Димитър Димов. Поклон! И благодарим за думите!

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!