Нейният дом не е нейната крепост. Както за много други жени по цял свят

Срещнахме се преди изолацията. Аз напът към офис на куриерската фирма, крачейки бързо и замислено, тя сама, седнала, свита на кълбо, плачейки на тротоара пред Националния център по инфекциозни и паразитни болести в София. Подминах. 10 крачки по-късно обаче знаех, че не мога да продължа и се върнах. Всякакви неща ми минаха през главата, докато питах дали мога да помогна с нещо, но не бях готова да посрещна отговор като “избягах от вкъщи, защото приятелят ми пак ме удари”. Признавам, че времето, което ми беше нужно да осъзная какво чувам, ми се стори вечно. Време на тягосно мълчание от моя страна, тих плач отсреща и думи “съжалявам, не искам да ви занимавам, всичко е наред“. След като проведохме опит за успокоителен разговор, в който да се уверя, че има близки, при които да отиде, има силата да си събере багажа и да си тръгне, има куража да потърси специализирана помощ и най-вече, че не се съмнява, че трябва да постъпи по този начин, разбрах че всъщност имах огромни и може би нереалистични за момента очаквания. 20-годишно момиче, без телефон, на средата на улицата в собствена агония и аз, която очаквам, че може просто да си събере багажа кротко, просто да излезе и просто да не се прибере.

По едната й ръка видях странни белези, приличащи на ужасно разранени пъпки. Дори не си спомням какво ми отговори, когато я попитах от какво са, но поне знаех, че никой не е гасил цигари в нея. След като поговорихме и тя ме увери, че има план как да си тръгне и дадох последните си 20 лева, за да се прибере с автобус при родителите си във Варна, защото нейните последни бяха изпити от него.

Вечерта се обвинявах и защото не знаех как е трябвало да постъпя, и защото не знаех дали не трябваше да й предложа дома си, и защото се усъмних дали дадох 20 лева на някой да си купи наркотици, или дадох 20 лева на човек, на който наистина му бяха нужни, за да избяга. Днес не е много по-различно чувстото, което ми е останало от упрек, че може би другояче трябваше да направя. Но минаха няколко месеца, в които колкото пъти се сещах за нея, толкова пъти ми се свиваше душата и само се молех да си е хванала автобуса.

Защото два месеца и половина никой никъде не можеше да избяга.

Или пък можеше, ама сега съвсем не беше толкова “просто”.

Нейният дом не беше нейната крепост. Както на много други жени по цял свят.

Изолацията, породена от борбата с covid-19, удвои домашното насилие и убийствата на жени в България. Само за един месец обажданията за домашно насилие на Горещата линия за деца 116 111 са скочили с 370. Осем жени загубиха живота си, убити от своя партньор, само от началото на извънредното положение. Български фонд за жените, съвместно с Фондация BCause и Български дарителски форум стартират спешен Фонд за борба с домашното насилие в условията на пандемия от COVID-19. Той ще подкрепя жертвите на домашно насилие и техните деца, като подпомогне организациите, които работят на първа линия и предоставят юридически, психологически и социални услуги на жертвите на домашно насилие, управляват кризисни центрове за настаняване, консултативни центрове и мобилни услуги в цялата страна.

Повече информация можете да получите ТУК.

Всеки, който желае да подпомогне спешния Фонд за борба с домашното насилие, може да го направи по следния начин:

  • Чрез изпращането на дарителски SMS с текст DMS SILA на кратък номер 17 777 за всички мобилни оператори
  • В кампанията в Платформата.бг
  • На сайта на Български фонд за жените чрез дарение по сметка или с карта ТУК.
  • Дарение на каса на EasyPay в цялата страна на КИН 4236895688

Дано си добре, момиче!

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!