Вместо ПОКЛОН!

Днес не ми се пише за нищо друго. Всичко ми се струва дребно. Дори нищожно. Не са ми интересни новините. Не искам да знам за доклади, проверки, кой какво казал, защо го казал. В главата ми е само ТОЙ. И подвигЪТ му. Пише ми се само за НЕГО. А за него трудно се пише. Толкова е голям, че всяка година на тази дата се държа като обикновена ревла. Всяка дума ми изглежда недостатъчна, за да го назове. Изведнъж думи като “велик”, “гений”, “революционер”, “герой” ми се струват бледи, блудкави, плоски. Никога не разбрах как трябва да се говори за НЕГО. Никога не разбрах коя е подходящата дума (талант ми се струва направо безлично понятие) да разказваш за делото на Ботев. За едни ВЕЧНИ 20 стихотворения, в които се съдържа ЖИВОТЪТ. За пламъка, за непримиримостта и лудостта му. Просто чета поезията МУ пак и пак. И рева. Всяка година на 2 юни. Не съм най-отявленият патриот, за нациоаналист да не говорим. Не ходя с тениска за 2 лева, на която е отпечатан ликът му. Ден на буквите, ден на Освобождението, ден на Независимостта, ден на Съединението… Но има един ден в годината, в който пръщя от гордост, че съм българка. Защото България е единственото нещо, което ме свързва с НЕГО. БОТЕВ… Ботев умира на 28 години. Бил е с една година по-малък от мен, в момента. А се чувствам толкова малка.

Даа, трудно се пише за Ботев. Той е необясним. За него думи “няма открити, няма открити”. Несъизмерим е. Ботев не се побира в разума. Само в сърцето.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!