Интервю|Христо Симеонов

На 25 юни посетителите на фестивала „Срещи на младото европейско кино“ ще имат възможност да се срещнат лице в лице с Христо. Програмата включва прожекцията на три от филмите на режисьора – “Синът”, “Гората на Димо” и “Нина”. След което ще стимулираме критическото мислене в дискусия със самият автор. Мястото е Френски институт, а начален час – 19:30.  Повече информация за събитието може да намерите тук.

Какво те запали да правиш кино?

Беше някаква авторефлексия, която е напълно резонна за изкуството като цяло. Мисля, че имаше един период, в който установих, че най-много ме вълнува разказването на социално значими истории. Оттам тръгна всичко. С времето това започна да се променя, сега мисля, че повече ме вълнува езикът на киното. Намирам го за съвсем нормално, когато човек започне да разказва неща, с които е пряко свързан, които е преживял и са му оставили отпечатък.

В моя живот, аз самия съм имал усещането, че трябва да се говори за проблемите, които съпътстват малцинствата и този тип хора. Аз съм отраснал в среда, която ми е дала богата възможност да наблюдавам. Това е наблюдение съвсем естествено искам да го интерпретирам и да разказвам за него. Аз съм израснал в един квартал, в който е имало абсолютно всякакви хора, турци, роми, българи, самото място беше доста консервативно и сегрегирано спрямо турците и ромите. Това ми е останало като впечатление. Странното е, че никога не съм бил възпитаван в деление на хората по произход. Семейството ми, слава богу, беше по-отворено към такива неща и свободно общувах с различни хора.

Имаш ли наблюдение върху ефекта над обществото от историите, които разказваш във филмите си?

Цялата работа е да има някаква видимост. Филм със силни социални елементи има нотка на ангажираност и активизъм, неминуемо. Надявам се самите истории и начинът, по който са разказани, да ангажират повече от темите, които засягат. Много често фокусът се насочва към темата, засегнати групи хора, не толкова към киноезика и самата история. Не знам какъв ефект има честно казано. Ако говорим за някаква промяна, аз не съм много убеден в това.

Мисля, че вече хората не се впечатляват от мултимедията, която е толкова достъпна. Киното е много малка част от всичко останало. Аз, казвайки, че киното не може да променя, си мисля за чисто  тези социалните аспекти, които отразявам. Киното може абсолютно да налага манипулативно, то си му е в същината. Мисля си от чисто моралната гледна точка, да променяме възгледите на хората с филмите, които, общо взето, не се опитват целенасочено да налагат пропаганда.

По-скоро се опитвам да спазвам някакви граници, за да избягам от този популизъм, който може да излезе като водещ. Гледам да не прекалявам и да не стигам до крайности в експлоатацията, защото то в един момент си става жива манипулация чрез тази форма на изкуство. Превръща се в дидактика, която аз не харесвам. Въпрос е на някаква интуиция, на инстинкти, някакво натрупване човек има . Понякога е много досадно за някой режисьор, когато разговорът се върти само около темата, а не около самият филм, ако присъстват социални елементи.

Правилно ли те разбирам, че ти се ще да избягаш от социалния елемент на темата, защото това пречи на хората да гледат на филма ти като на филм?

Аз не се опитвам да избягам. Говоря за ефекта върху потенциалната публика, не може да се избяга от темата, когато тя е дълбоко залегнала в произведението. Човек е провокиран от темата, но в последствие надгражда с история и герои, защото, иначе, може да стане адски дидактично и популистко.

Ако можеше да посъветваш млад човек, който иска да прави кино? Какво би му казал?

Нищо друго не мога да му кажа освен да снима повече и да търси някаква истина. Първо да се опита да разбере дали това е неговото нещо, това което иска. Колко го иска и дали е готов да тръгне в тази посока, защото е много трудно. Много време отнема. Да си даде някакво време този човек, да разбере дали наистина е готов. Дори и да е период в рамките на години.

Когато тръгнеш да разказваш нещо трябва добре да го познаваш, трябва така да го разкажеш, че да стигне до някакви хора и да има ефект. Трябва много добре да е ясно до колко си ангажиран с това, което разказваш. Да успееш честно и откровено да говориш за нещата, които познаваш. Защото хората се опитват да овладеят занаята и другото доста страда.

Това ли е било най-трудното за теб?

Сякаш да. Човек да си намери някакъв път и запас, от който да се захранва постоянно с ангажираност към това, което иска да разказва.

Имах някакъв такъв преломен момент, към края на следването си, когато реших да изследвам вътрешни импулси и да снимам и разказвам истории без да се съобразявам с това дали е модерно или атрактивно. Последният ми студентски филм, „Слънце по време на дъжд”, се роди доста импулсивно. Там започна по осъзнатото ми търсене на неща, които повече ме вълнуват и познавам.

Промяната дойде естествено, нямаше събитие, то просто си дойде, така си мисля.


Интервю на Денис Българанов

Фотограф: Яна Лозева

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!