Кога ми секна ентусиазмът да се катеря до най-високите клони на дърветата

Пролетно време, прекрасна компания, поляна, бира, три одеяла и една топка. Естествено, че момчетата ще играят на футбол, естествено, че някоя като мен ще поиска да направи играта ”по-забавна” и ”може ли и ние момичетата с вас??”. Измина почти година, a аз все още си спомням този ден като последния, в който съм тичала с вече треперещи крака, смяла съм се с глас и сълзи, и съм живяла за мига! Дивотия и жажда за още. Ползотворна доза спортна злоба и онези надъхващи мисли… игра, игра, ама за победа си плета краката… Точно както, когато детето в мен побираше целия свят и няколко светулки на площадката пред блока. И няма значение колко високо съм решила да се изкача на липата до нас, аз знам, че ще намеря начин, дори и да е трудно и опасно. Днешната малка победа. Утре нова. Колкото по-трудна, по-стръмна и по-далечна ми се струва, толкова по-добре. Ще покорявам върхове.

Пораснах, бих казала със същия бунтарски дух, но вече разнищвах ваааажни житейски въпроси, а с М. редовно влизахме в спорове, защото двубоят е полезен, интересен и т.н. После “политахме” в мисли как да оправяме света, с някоя нова измишльотина – ”как може да не са се сетили хората?!”. И пак, желание, жажда, енергия, амбиция, мотивация, пфуууу… неуморни ще каже човек. Ще се покоряват върхове.

Следващият месец навършвам 26 и мога само да се попитам ”кога и къде по пътя на израстването ми изпадна ентусиазмът и желанието да заспивам с удовлетворението от моята малка победа. Днес. Не утре, не другия месец. Разбира се, че безгрижното детство, в което единствен проблем е ”мама точно сега ли ме извика да се прибера” или ”как боли тази рана на коляното”, не може да се сравнява с отговорностите, грижите, работата, сметките, проблемите, трудностите и дилемите, които чакат всеки ден своето разрешение. Но те спряха да ми носят удовлетворението, което ми слага крила. И все по-често искам да събудя онази спортна злоба, която е моят двигател. Дали е от прекършения оптимизъм, вечното усещане, че реализъм често е равно на живот от днес за утре, дали заради прекалена умора от безсмислени борби и безсмислени хора… или просто от всичко по малко… всеки се изтощава. И следва кратка пауза. В търсене на изгубената мотивация.

Ако сте се разпознали да Ви кажа, проблемът не е ”мила, просто си пораснала”. Хората остаряват с желание да рушат стени, да покоряват върхове и да стигат възможно най-далеч. С премерена амбиция и простичкото желание да си лягаш доволен от изминалия ден. Навярно просто откриваш кое ти дава сили. Всичко останало е за ”няма смисъл”. Защото всеки един пропилян ден в мисли ”защо, как, кога, докога и дали” е чисто и просто допълнителна умора. Включена аларма. Животът не ни посреща с обещания за щастливи дни. Всъщност, никой, никога, нищо не може да обещае. Освен всеки на себе си. За собственото си утре. И всеки има избор.

Само трябва да се сетиш кое ти напомняше, че няма сила, която да те убеди, че не можеш да се изкачиш до най-високия клон на липата… или пък черешата. Ти избираш…

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!