Факти: “Нацията ни трябва да бъде обединена, трябва ни обединител и неща, около които да се обединим. Човекът, който ръководи страната, не трябва да плаче”. Това заяви журналистът Тома Томов в ефира на БТВ. Поводът – сълзите на президента Росен Плевнелиев пред френското посолство в събота вечер, заради кървавия атентат в Париж.
Размисъл: Този текст ще е кратък. И телеграфен. Някои индивиди, колкото и книги да са прочели, колкото и да са интелигентни, ерудирани и знаещи, не заслужават много внимание. Защото са малки хора. Нали знаете, “Великите хора говорят за Идеи, повечето хора говорят за Неща, малките хора говорят за Други хора.” А малките, низки хора заслужават мижаво отношение.
1. Да изискваш обединение и да твърдиш, че “ни трябват неща, около които да се обединим”, а да сееш разделение с езика си, при това да даваш вид, че не си противоречиш, е или особен талант, или тежка диагноза.
2. Мен лично, повече ме притесняват хората, които не умеят да плачат. А тези, които се подиграват на чуждия плач, при това във време, когато 132 човеци са мъртви, ме смазват. Смачкват вярата ми в доброто и в човека. А безсрамието и претенцията, с която се изричат тези антихуманни слова, са перверзни. По някакъв особено жесток начин. Защото е гнусно да си го помислиш, но когато без свян го изречеш на глас, това е дъното.
3. Никога не разбрах защо имаме изисквания към държавните си мъже да бъдат бездушни чичовци със сиви костюмчета, сиви коси, сиви лица и сива ценностна система. Без сърца. И без емоции. Ако се хванем за клишето, че президентът е “бащата на нацията”, то наистина ли искате да Ви “отглежда, възпитава и обединява” оскотял човек?!
4. Хората, които плачат, ни разделят. Закоравелите гадини с безизразни лица, които никога не плачат, ни обединяват. Ама разбира се! Как не се сетихме по-рано.
5. И последно, но не на последно място, президентът Плевнелиев преживя жестока лична трагедия преди месеци. Която ние не уважихме. Не помълчахме миг дори. Днес пак сочим държавния глава с пръст, че плаче, заедно с други родители, изгубили децата си.
За да бъдеш голям журналист, трябва да си и голям човек. Защото журналистиката е сърцата професия. И се прави от хора с много големи сърца. Същото важи и за държавните глави. Няма как да обединиш хората в кварталната кръчма дори, ако не умееш да страдаш с тях. Да се качваш на чужди рамена, за да изглеждаш по-висок, е присъщо на паразитите. Може и да смучат чужда кръв. Но никога не стават достатъчно големи от нея.
I toi e edin ot nas, ba6ta,brat,prezident na vsi4ki grajdani,normalno e.