Иде ми да замина! От унижение…

До скоро исках да остана в България, вярвах, че има надежда и аз мога да бъда част от промяната. Усещах сила в себе си да се изправя срещу абсурдите в тази държава и, макар само пишейки, да не позволявам манипулация на общественото мнение. Мислех, че това е правилният път – да променяме разбиранията си и все ще се оправим, крачка по крачка, приемайки различните мнения, градейки демокрация.

Обаче се струпаха събития, които ме ядосаха, унижиха, разплакаха. Накараха ме да се замисля, защо по дяволите не си хванах чантата, когато можех, ами реших да се правя на партизанин. Няма герои у нас, защото всички сме смазани. Цялата ни страна е болна, вероятно защото ние самите сме болни. Иначе с какво ще си обясним наглостта на повечето политици, начинът, по който се държат в публичното пространство, как ни говорят от екраните, какви очевидни тарикатски сделки правят, подценяват ни по най-махлeнския начин. И ние търпим.

Унизена съм от всичко тук. Не мисля, че другаде биха могли да ме потиснат повече, дори и да бера ягоди в Англия и да бъда чужденец в Ню Йорк. Нищо не може да се сравни с това да чувстваш несигурност в собствената си страна, да се страхуваш какво ще стане утре, да се чувстваш напълно безсилен. И не защото нямаш умения и си мързелив, не, а защото ти е писнало “главоците”, както ги наричах като малка, да те правят на будала.

Ние тук дори не сме унижени, стига с тия сълзливи роли на жертви, не, ние сме си направо “на*бани”, както казва улицата, продукт и функция именно на “главоците”. Търпим си, не ни харесва, ама сме свикнали. Нас ни мачкат ежедневно, където и да отидем – дали някой ще работи 18 часа, а после като си поиска парите ще го заплашат с бой, дали ще ни карат да купуваме “неконтрабандните” цигари на Булгартабак, дали карат баби да плащат по 1000 лева за гласуване два пъти на изборите, докато съдът размотава знакови дела с години, дали министрите ни казват, че криза с туризма на морето нЕма и всичко е наред, дали просперитетът на страната се определя от една чудотворна вода, дали полицията ще се хвали, че е  заловила дребни измамници, а убийците на пътя продължават да убиват децата ни, дали един “млад преуспял мъж” е вече още по-преуспял официално и едни институции не се трогват, дали, дали… Всичко е едно мощно изплюване на държавата в младите ни лица. Следователно и ние като хора сме плюнки. Ако не бяхме, нямаше да се кланяме на пошлото и кича във всяка една сфера и да си затриваме традициите с лека ръка. Мислим се за много умни, щото ги знаем врътките на политиците, те кво си мислят, че могат да ни лъжат. Всичко знаем, ама няма смисъл да го казваме, щото какво зависи от нас. Най-можещите сме ние, обаче никой не го оценява и затова се затваряме вкъщи да си псуваме на маса срещу цялата държава. Не ги признаваме тия законови начини да изразиш недоволство – жалби, сигнали, оплаквания. Не, ние дори не знаем законите, щото за какво са ни, и без това никой не ги прилага, а и ние сме си тарикати, кеф ни е да заобикаляме правилата. Ако може да надцакаме системата и после да се хвалим на комшията. Ние създаваме системата, от която сме недоволни. Или имаме същия двоен аршин, като системата. Затова тя ни цака и ние я цакаме с години.

Но прецаканите сме ние.

Аз не искам да ми се налага да надцаквам никого, а още по-малко искам в трамвая да виждам всяка сутрин едни очукани хора, които продължават в апатия да търпят унижение. Те не искат и не знаят как да участват в промяната. Свикнали са с “говорещите глави” от екрана, примирени са с безумната бюрокрация, робуват  на листчета хартия, спрели са дори да мечтаят за нещо повече. У някои не е останала капчица вяра или устрем към нормалното или поне към личната представа на всеки за нормално. Оставили са се да ги подиграват институции, правителства, политици, чиновници, съдии, прокурори, учители и доктори – все хора на държавната трапеза, защото вече “преходът свърши”. Една вълна мина и от нея остана  много горчив вкус и разочарование. Затова ми се заминава, защото едва на 22 аз вече се чувствам персонално унизена от действията на цялата държавна машина. Чувствам се смазана и от собствения си идеализъм на 22 годишна. Обаче с какво съм заслужила на тези 22 да нямам надежди, че ще дочакам да получа уважение в родината си?

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

1 Коментар

  1. Прочетох написаното с интерес (до голяма степен се припокрива с личното ми виждане за нещата). След това, със същия интерес изчетох и коментарите отдолу.. 🙂 Какво друго да направя, освен да се усмихна и да пожелая “Лек път” на авторката?!?

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!