“Не спи дежурният по свят”…

От няколко дни един човек не излиза от мислите ми. Той и близките му хора. Григор Кумитски. Не го познавам лично. Нито него, нито семейството му. Но не спирам да мисля за сина му, за майката на детето му, за родителите му…

За онези, които не знаят историята, ще кажа няколко думи. Григор е талантлив български оператор, снимал повечето български филми в последните години. Хората, работили с него, го определят като огромен професионалист. Този човек загина онзи ден във водите на Черно море, спасявайки давещо се момиче. Бил е на работа. Вижда в морето хора, които викат за помощ и без да се замисли се хвърля, за да ги спаси. И успява. Не успя да спаси собствения си живот обаче. Завлече го от мъртвото вълнение и се удави. На 36 години.
И сега…не знам как да продължа. Не ми се пише с патос, защото не искам да звуча кичозно. От няколко дни отлагам този текст. Трудно се пише за такива саможертви. А трябва. Толкова сме отровени от цялата заобикаляща ни действителност, че не знаем как да говорим за хора като Григор. Дори се страхувам, че ако беше жив днес, никой от нас нямаше да научи, че е спасил давещи се хора. Нямаше да е новина за нито една медиа. Нямаше да има камери, които да покажат човека, спасил други човеци. Така си мисля… дано не съм права. За съжаление, никога няма да разберем, защото сме с един достоен човек по-малко.

Не искам да менторствам, нито да обяснявам колко малко хора биха постъпили като него. Самата аз не зная как бих реагирала на негово място. Единственото, което изпитвам със сигурност, е страхопочитание. Да не се замислиш, да се хвърлиш ей така, за да спасяваш непознати… Настръхвам, свива ми се сърцето, засяда ми буца в гърлото. И в същото време си казвам: “Боже, не всичко е изгубено. В България има много добри хора!”. Погубеният живот на този човек ме смазва и ми действа жизнеутвърждаващо едновременно. После се ядосвам на себе си и си мисля: “А трябваше ли да се случи тази трагедия, за да се опомниш, че има добри човеци?” Ужасната ирония на съдбата е, че този човек ни удари такъв звучен шамар, жертвайки се. Благодарна съм му без да го познавам. Следващият път, когато след цял ден четене на новини, ми се прииска да обобщавам, да мрънкам, да дудна, че не са останали читави хора у нас, ще се замисля. Ще си меря приказките. Ще си повтарям на глас, че България е кметовете, които заграждат плажове, хората, които обират банки и медиите бухалки, но България е и Григор Кумитски. И всички добри хора, за които не е модерно да се говори. Защото не “рейтват”.

Не знам какво повече да напиша… Нека му е светло Небето.

А ние да се светнем, че трябва да се вглеждаме повече в добрите хора, да ги пазим и ценим, докато са живи…

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!