Оперната певица Мила Михова в едно интервю за публиките, талантите, важното присъствие на иронията в живота ни, любимите залези и… 2020. 

Тя е от онези хора, по които ясно личи следата, която Вселената е оставила, поръсвайки ги със звезден прашец. Дъщеря на примата Дарина Такова и музиканта Огнян Михов, Мила сякаш е изтъкана от класа, фамозност и таланти, с които печели множество конкурси. Тя притежава магична обаятелност, която категорично те пленява дори и без да си я срещал на живо. Тя е глас – сопрано. Тя е красиви мисли. Прекрасен писател. Тя е Мила Михова.

Ей така, след едно запознанство, останало засега само в Instagram, знаех, че някой ден, когато се срещнем на живо, ще я прегърна веднага и това няма да се превърне в неудобен момент. Защото ще е едно огромно “благодаря” – за емоциите, които пробужда, за талантите си, които споделя със света, за настроението, което носи, за иронията, с която се носят под ръка, ей така за всеки случай, за всеки момент и за всяка ситуация, която може да се разгледа и с лека усмивка.

Мила Михова в един интересен разговор, в който говорим за вълшебствата зад кулисите, важното присъствие на иронията в живота ни, любимите залези и… 2020.

Снимки: Личен архив

Спомняш ли си с какви мисли стъпи за първи път като изпълнител на сцената?

Нямам действителни спомени от първите си излизания пред публика. Мисля, че ме обземаше такъв транс, смес от вълнение и притеснение, че разбирах какво се е случило на сцената по отзивите след това. В годините се научих на контрол и осъзнатост, неизбежно е.

Какво не знаят хората за света зад кулисите? Какво вълшебство се случва, докато всички стъпват на пръсти в тъмнината отзад?

Мисля, че най-безценното нещо са моментите преди да излезеш на сцена всеки има своите ритуали и методи за овладяване на емоцията и концентриране на творческата енергия. Аз лично винаги клякам енергично няколко пъти, размахвам ръце като в плувен бътерфлай и призовавам личния си ангел.

Каква е енергията, която усещаш, когато пееш у дома, и когато си пред чуждестранна публика?

Снимки: Личен архив

Обожавам своята софийска публика. Има хора, които ме следват още от студентските години и винаги ми дават най-адекватните отзиви за развитието ми и това, което още искат да чуят от мен. В чужбина пък обичам моментите след концерт или спектакъл, в които се появява зрител от публиката, който обикновено е в напреднала възраст и възкликна “Ах, България!” и ми разказва как е бил свидетел на триумфи на някой голям български артист. На публиката винаги ѝ прави впечатление, че съм от България, защото в нашето изкуство това значи, че идвам от страната на Борис Христов, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска – легендарни, иконични артисти. Това е огромна гордост и отговорност.

Работата ти е свързана и с много пътувания. Ако можеше да разделяш деня си в различни страни, къде щеше да искаш да виждаш изгревите и къде залезите?

Аз обичам изгревите и залезите на София, много съм сантиментална към моя град и го обичам безусловно. Това е и причината да не съм го напускала за дълго. Но изгревите и залезите на Рим са другото ми особено любимо нещо.

Ти също премина през ковид тази година. Предполагам, че за кратко те е оставил “без” глас. Случвало ли ти се е обаче да оставаш без вътрешния си глас? Да не го чуваш?

Гласът ми, слава богу, не беше засегнат от ковид. В последната една година, в която нищо не беше както сме свикнали или както сме очаквали, той се промени, съвсем осезаемо и, вярвам, за добро. Отвори ми нов професионален път, разбира се в очакване условията за пътуване и правене на изкуство да се нормализират. Вътрешният глас, от друга страна, ме преведе през кризите на 2020 с особена осъзнатост и със засилен инстинкт за самосъхранение.

Твоят талант не се ограничава само с музиката. Всеки, който следи развитието ти, знае, че пишеш прекрасно. С каква енергия те зарежда писането и с каква музиката?

Двете имат едно сходство – дават ми изключителна свобода. Те се захранват едно с друго. Писането ми позволява по-панорамна мисъл, когато работя върху текста и персонажа си, а музиката ми дава много силен усет за подреждане на текста така, че да е като направен за четене на глас. Благодарна и отговорна съм за двата си таланта, те са моят двигател и източник на огромна сила.

Виж още: Теодор Ушев беше обявен за най-влиятелния аниматор в света за последния четвърт век

Кристофър Хитчънс казва,че “Борбата за свободна интелигентност винаги е била борба между ироничния и буквалния ум“. Ти си човек, който обича да борави с иронията, често и със самоиронията. Това са твоите оръжия срещу…?

Всичко. Иронията и самоиронията са нещо задължително за всеки артист. Без тях, той губи обективност и лесно може да падне жертва на недроброкачествено его. Доброкачественото его дава енергията, хъса, заряда, самочувствието. Недоброкачественото – самонадеяност, арогантност, неспособност да се вслушваш и приемаш критика и съвети.

Така и така го споменахме – Хитчънс е отявлен критик на всички популярни идоли. Ти имаш ли идоли? И в какво вярваш?

Аз обичам Мария Калас, Райна Кабаиванска Мариела Девиа и своята майка Дарина Такова. Това са моите оперни идоли и с изключение на Мария Калас по обективни причини, съм имала щастието да уча с другите три и да взема нещо за себе си от тях като артисти и личности. Учила съм се от всеки автор, копозитор, музикант и артист, който ме е докоснал с изкуството си. Вярвам в тях. Вярвам в Дейвид Боуи. В Том Робинс. В Булгаков, Чайковски, Бах, Моцарт. Всички тези хора са проводници на божественото. Значи вярвам в Бог.

Смяташ ли, че у нас сме научени да изграждаме и да уважаваме авторитети?

Не. За мен това е основният дефицит във възпитанието на българина.

Гласовете на кои хора се надяваш да чуваме и слушаме по-често?

Всеки глас, който се противопоставя на посредствеността и демагогията заслужава да бъде чут.

Връщам те за малко в началото на 2020 година, когато в едно свое интервю казваш “2020 ще е моята година”. Навярно и ти, като всички други хора, не си усещала какво точно ни готвят следващите месеци. Кои са думите, с които се изпратихте с 2020?

Тя по някакъв начин все пак беше моята година. Годината, в която разбрах, че наистина мога да понеса много и да оцелея физически, ментално, емоционално. Година урок. Те са безценни. И все пак, добре, че свърши. 

Снимки: Личен архив

___________________

Виж още: Йоана Буковска – Давидова и дълго чаканото “Променяне”

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!