54 години от рождението на Петя Дубарова

Или как се унищожава талант?

Наричат я “детето-чудо” на българската поезия. Пише стихове от съвсем малка. Едни от най-чувствителните, лирични и нежни стихотворения в българската поезия са плод на нейния талант. “Полита” от Земята едва на 17 години. Петя Дубарова! Остава някак неразбрана от съвременниците си, не успява да се слее с тълпата. Учителите й я наказвали постоянно, не вярвали, че тези стихове са нейни, класната й дори й казала: “Ти не може да си толкова талантлива”… Крехкият й живот е пречупен от абсурдни правила, псевдо морал и принципи, стереотипи и клишета, които тя не може да преглътне. Поредният погубен талант, заради щампата, рамката, опита на мнозина да претопят всеки цветен, различен, талантлив и да го слеят с аморфната, сива маса. Поредният “полет над кукувиче гнездо”. По български. Поредното доказателство на грозната максима, че “никой не е пророк в собствената си държава”.  През декември 1979 година след неравна и огорчителна битка със системата, Петя Дубарова слага край на живота си. Отива си огорчена и наранена, чувството й за справедливост е накърнено. Оставя кратка бележка. Която трябва да помним. “Измамена. Младост. Прошка. Сън. Спомен. Зад стените на голямата къща. Тайна”. Петя се самоубива заради комсомолско обвинение в саботаж.  Учениците са на бригада в бирена фабрика. Разваля се броячът на една от машините и обвиняват Петя, че тя умишлено го е развалила. Учителският съвет се събира и решава да й “намали поведението”. Петя знае, че е невинна, но никой не пожелава да й повярва. По-късно, през тази фатална вечер, Петя е сама вкъщи. И изпива голямо количество приспивателни. После… после пак всичко е сиво, а талантът – унищожен.  Поредното варварство на системата. Днес, на 25 април, Петя Дубарова щеше да навърши 54 години. Нея отдавна я няма. Но стиховете й са вечни. И тя ще бъде “жива, вечно жива” и нейното “слънце няма да залязва”. За разлика от хората, решили да мачкат таланта… И кухите фрази: “такива бяха времената” не вършат работа!

Поклон!

“Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да ми разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

/Петя Дубарова/

P.S. Публикуваме и едно стихотворение на Марко Ганчев, което казва много по темата.

Гълъбите в градската градина

имат сива перушина,

но един, не зная как,

бял е като сняг.

И не може да се отърве —

цяло ято го кълве:

— Къш! Къде се е видяло

гълъбче да бъде бяло.

Всяко гълъбче е сиво

и затуй красиво.

Чок-чок:

ей че бял паток!

Клъв-клъв:

ей, юрдек такъв!

Накълваха го до кръв.

Гълъбчето бяло,

бял ден не видяло,

за да има мира,

във един комин се свира.

Но седи ли се в комин

дълго време сам-самин?

Цяла нощ го беше страх,

щом се съмне — бяг при тях,

Ходи, гледа с изненада:

никой там не го напада.

Всеки мило му гугука:

— Стой при мен на олука.

— Не, при мен ела на слънце.

— На, клъвни си житно зрънце.

Бялата му перушина

потъмняла бе в комина —

станало бе вече сиво,

според сивите — красиво…

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!