“Този път ще довършим започнатото!”

Кратък преглед на newsfeed-а ми във Фейсбук от сутринта. Попадам на пост на бивша колежка, с която сме работили заедно преди 10 години. Днес е на протест със сина си. Когато работех с майка му, беше малко дете, на около 6-7. Днес на около 17. И протестира активно.

Стана ми тъпо. Мисълта, че дъщеря ми, която в момента е на 2, след десетина година ще протестира, заедно с мен, хич не ми беше позитивна за начало на деня. Да протестира срещу същото статукво, което все няма алтернатива, срещу подмяната, която се случи пред очите ни, пък ние не разбрахме, срещу онези, които ни пазят да не се върнат комунистите, пък се държат досущ като комунисти, ме смаза. Някакъв омагьосан кръг, от който няма излизане. Ние децата на онези, които протестираха 89-та, 97-ма, протестирахме 2013-та, пък през 2020-та някои от нас протестират с децата си. И накрая винаги ДПС решава кога ще са изборите, а не протестът.

И все срещу същото се борим, и все още от същото получаваме. Само че по-охранено, с по-голям пакет от медии и придворни всякакви. Все забранени имена има, които по-добре да не се споменават, че да няма проблеми, нали. И току някой от предните протести, някой от лицата на по-предишната революция, минал от другата страна, позагладил косъма, оглавил я държавна телевизия, я нещо друго държавно, ще е поредният пример, че с принципи трудно се живее на тази територия. Други пък – охранили се от властта, но после пратени в забвение от нея, ще търсят “свободни медии”, чиито усти по-рано са запушвали, да има къде да се изкажат срещу “олигарсите”.

Иначе – лозунгите същите, песните и те, че и опорките даже. И надеждата все една и съща – този път ще довършим започнатото. А дано! Дано дъщеря ми няма какво да “довършва”.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!