Фотографът Владимир Василев: “България ме научи да мисля. Франция ме научи да мечтая”

За фотографията му трудно се говори, като че ли няма нужда и нищо да се казва. Тя е напълно самодостатъчна в посланията си и енергията си. Владимир Василев е име, което е достатъчно популярно у нас, за да не се нуждае от дълго представяне. За това и ние няма да изпадаме в подробности, а се хвърляме в дълбокото и си говорим за напускането на родината, дистанцията и белезите, фотографията като спасение, тежките проекти и фотококурса BECA Photo Award, в който и Владимир се включва като жури.

Защо избра Франция?

По-скоро ще преформулирам въпросa “Защо имигрира? Защо Франция?” Малка подробност, но разбира се, ще отговоря.

Напуснах България през далечната 2001 година на 18–ти септември. Аз винаги съм искал да правя фотография. Това е работа на пълно работно време и начин на живот, който харесвам. Напуснах следването си в Университета по архитектура, строителство и геодезия ВИАС, за да се посветя на това изкуство. Кандидатствах в НАТФИЗ, София, специалност Художествена Фотография, скъсаха ме още на първият кръг под резюмето: “Не си достатъчно подготвен и си без талант“. Опитах се да стана асистент на някой моден фотограф, срещнах се с няколко такива и най – често получавах отговор: “Ти къде си тръгнал бе, момче …?” Единствено Васил Къркеланов тогава реши да ми приюти като асистент. От него научих много и съм му благодарен до ден днешен. Паралелно работих като готвач по кухни, за да оцелявам. Но дойде времето, когато чисто финансово и житейски, това стана невъзможно. Не виждах никакви переспективи… и както един таксиметров шофьор казваше, докато ме караше в студентски град: “Момче да знаеш, когато гладът тропа на вратата, любовта скача през прозореца“. Реших да имигрирам. Знаех език от Френската езикова гимназия, приятел от детските ми години живееше вече във Франция и работеше там. Обадих му се за помощ. Помогна ми, даде ми подслон и ми намери работа пак в кухня. Вече имах минимума за оцеляване на всеки емигрант, работа и покрив. Та ето защо Франция. И си казах, няма какво да губиш, давай напред, пък с фотото ще пробваме отново.

“Течното злато на балканите”

Какво ти даде България?

Упоритостта и способността да преследвам целите си безотказно, да се боря, и най-ценното – образование, научи ме да мисля. А Франция ме научи да мечтая. Аз станах фотограф във Франция, но не и в България. Подходящата почва за развитие намерих тук, във Франция, така се получи при мен, но не беше и лесно… никой не ми направи подаръци.

Преди години в свое интервю казваш, че търсиш отговор на въпроса България ли те пропъди или ти я напусна? Намери ли отговор?

Този въпрос е динамото на целия ми фотографски процес в България. Аз не трябва да намирам отговор, иначе ще трябва да спра да снимам моята държава и надали ще намеря отговор някой ден. Въпросът ме подхранва всеки път, когато тръгвам към България, противоречието в мен е движеща сила, както променливото налягане за вятъра. Когато се прибирам ме гложди чувството, че аз я изоставих, а когато я напускам, си мисля като че ли тя ме пропъди.

Сега отново поглеждаш към България, но като част от международното жури, сформирано за фотографския конкурс BECA Photo Award, какво ще търсиш в историите на участниците?

Личният момент в една фотографска серия е изключително важен. Това и ще търся от авторите – тяхното имплантиране в сюжета, дали той е част от тях, искрения им поглед. И понякога, за да намерим вдъхновение и идеи, не е нужно да отидем до другия край на света и да колекционираме всичките книги на фотографите от Магнум… Отговорът може да е пред входната врата или в нашите сънища например. Не съм привърженик на мозъчната или елитарна фотография, достойна само за определена част от хората.

Виж още: Before Creating Academy организира един от най-мащабните фото конкурси у нас BECA Photo Award

Също ще търся универсалния и достъпен почерк в участниците… Понятието “аз не разбирам” казвано често от обикновената публика пред една фотография или изложба, според мен, е по-скоро провал на фотографа.

Авторският почерк е интересен и вдъхновяващ за мен с неговата сингулярност, с посланието, което се крие в него или с историята, която разказва. Кохерентната връзка между кадрите е много важна. Това са елементи, които ще търся.

От серията “Monsonges”

Фотографията много ти е помогнала да наблюдаваш отстрани общата картина. Как дистанцията ти помогна да гледаш на България и какво виждаш в годините като промяна?

Определено фотографският процес за мен е въпрос на дистанция и начин на живот. Нужeн ми е, за да погледна безпристрастно в себе си, да потърся въпроси, на които най-често не намирам отговор и това ме кара да се завърна в родината да ги търся отново. Или буквално ми дава комфорта да се лутам. Дистанцията ми помогна също да зарасне тази имиграционна рана, да зърна България с по-цветен и пъстър поглед, а не толкова с черно-бял, както в миналото. Станах и по-малко критичен към нея, но все ми е трудно да регистрирам някаква драстична промяна в родината си, като че ли всичко е един вечен цикъл и всичко се повтаря отново и отново. Проблемът може би е у мен и в моето непрестанно имиграционно лутане като чужденец навсякъде. Но ще се радвам, ако хората могат да бъдат по-свободни и необременени в България от ежедневните и битови проблеми и започнат да мечтаят все повече и повече. Голямата диспропорция между големите градове и провинцията на социално и културно ниво, е фрапантна лично за мен. Отварям скоба, последните години работя с възрастни хора и по домове за болни, тук във Франция. България трябва да извърви още много дълъг път в тази насока. Защото според мен, за напредъка на една държава или нейната промяна към по добро, се съди по начина, по който тя се отнася към възрастните хора и нейните болни, към по-слабите.

Твоите фотографии разказват не само конкретни сюжети, а сякаш и истории за цяла народопсихология. Какво търсиш да покажеш? Какво искаш да извадиш наяве?

Това, което показвам е по-скоро това, което съм аз като човек, който буквално се разсъблича пред зрителя. Няма по-голяма лъжа от фотографията, поне тази, която аз практикувам… Защото аз натискам копчето. Снимам предимно хора, търся да покажа това, което най– често те не подозират или крият у себе си. Може би това е част от секундата, но в този момент аз се преоткривам в тях, в техния темперамент, мимика или битов декор. Безспорно интимността им и техните най-черни и цветни мисли или небивали идеи ме интригуват и са основа на моя фотографски процес. С две думи това, което изваждам наяве е себе си чрез моите протагонисти. За мен е радост, когато успея да докосна зрителя и той успее да намери собствен рикошет в моите клопки на реалността или моята фотография. Когато няма никаква реакция… е, тогава не съм успял. При мен понякога фотографирането е само предлог, добрият кадър почива предимно на искрено човешко взаимоотношение и много търпение, защото картинката, не аз я правя, а човекът отсреща ми я дава.

От серията “Animals”

Върху какво работиш в момента?

В момента работя по няколко проекта в две фотографски резиденции– едната е в домове за хора с неврологични болести – Паркинсон, Алцхаймер. Името на проекта е Мonsonges, игра на думи, което значи сънища и лъжи в зависимост от произношението на френски. Част от проекта е видим в сайта ми, но снимачният процес продължава. Другият проект е дългосрочен – 4 години снимам по реставрирането на историческия монумент La Samaritaine в Париж.

Monsonges

Как започна този проект?

Поръчка е от групата LVMH и имам пълна свобода да интерпретирам самия строителен процес и по-скоро хората, които са на обекта, около 1200 човека. Изглежда доста футуристично нещо между Star Wars и Mad Max… Идеята е книга. В момента съм в процес на редактиране и избор на снимковия материал.

Останалите проекти “Следи” и Течното злато на Балканите” също са в снимачен процес. Проектът “Мис Паркинсон” е в процес на редактиране и скоро ще го публикувам в сайта си.

“Течното злато на балканите”

Какъв път си извървял ти като фотограф досега и как се е развил стилът ти?

Както подсказах по-горе, снимачният и житейският ми път са тясно свързани.

Може би преломен момент в моето творчество беше влизането на България в Европейския съюз. От контрастна черно-бяла, моята фотография се превърна в пъстра и цветна. От ден за утре, от незаконно пребиваващ емигрант, работещ на черно, какъвто бях до 31 декември 2006, на 1 януари 2007 год., се събудих като законен европейски гражданин с право на работа. Преди тази трансформация снимах сюжети със силен социален характер и само черно-бели като сериите Le Faget, Animals и др., които изцяло се препокриваха с моето нестабилно положение. Постепенно се ориентирах към по– документални срий като “След” , която е цветна. Можех свободно да се прибера в родината, за да я реализирам. Започнах да я снимам през 2007 година и надали ще я завърша в скоро време…

От серията “Animals”

Коя беше серията, която се отличи от всичко досега?

Може би фотоисторията “Занзибар Клуб” направи прелом в моята фотография, която се превърна все повече и повече в пластична, отколкото в документална. Последните ми работи като Nocte Intempesta”, “Monsonges”, “Samaritaine”, са построени с изкуствено осветление, желатинови филтри и мизансцен. Това беше немислимо за мен едно време. Може би и подсьзнателно търся абсолютния контрол на студийната постановъчна фотография, с която започнах моя професионален път навремето в студио “Къркеланов”.

Или както казва един приятел Никола Михов “Еее Влади, нещо ти е станало……Цикълът продължава…”

“Nocte Intempestа”

От серията “Nocte Intempesta”

Какво мислиш за фотографията у нас и как виждаш развитието й?

Като че ли все повече и повече се случват фотографски събития в родината, фестивали, изложбени зали и галерии, конференции, Академията по Фотография BECA има жив интерес. Също така талантливи колеги фотографи правят изключителни работи. Проблемът според мен е реализацията на този продукт. Успяват ли те да живеят от това, което създават? Има ли много хора, които ценят това, което правят авторите? И, готови ли са те да платят за авторски права, да купят произведение, или да са меценати? Всеки автор, за да твори от другата страна, трябва да има интерес и нужда от което… това е една тясна връзка автор – потребител, която се подхранва взаимно.

Децентрализирането на културата, както и на фотографията, е изключително важно според мен не само в София и големите градове, но и в провинцията… Обикновените хора трябва да могат да се докоснат до истинската фотография и да почувствуват нейното значение, да имат необходимост от такава духовна храна. Дълъг процес, който е свързан както с икономическото, така и със социалното развитие на нашата държава. В това отношение мисля, че сме назад. Нека нашенската поговорка Музикант къща не храни”, бъде забравена.

Ще се върнеш ли някога да живееш отново в България?

Трудно бих се прибрал на този етап в България, даже и в бъдещ план. Чисто професионално мисля, че не бих просъществувал. Аз живея изцяло от фотографски резиденции, може би ще трябва да сменя фотографската форма или професията си като цяло, за да оцелея, но такъв компромис едва ли бих направил. А и моят личен живот е устроен тук, или както една друга нашенска поговорка казва  “Откъдето снахата, оттам родата”.

Но никога нищо не е сигурно, бъдещето ще покаже.

От серията “Miss Parkinson”

От серията “Miss Parkinson”

От серията “Miss Parkinson”

__________________

Заглавна снимка: част от серията “Monsonges”

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!