За честността в киното – Слава Дойчева

Идва с онова дълго чакано усещане за промяна, което разкъсва души, семейства, общности. Но е неизбежно и нужно. И касае всеки, защото всички сме “различни” и “еднакви”, зависи от какъв ъгъл и кой ни наблюдава.

Като режисьор, актьор и човек, държи на честността в живота и киното и говори само за нещата, които дълбоко познава.

Слава Дойчева в откровено разменени думи за вътрешните борби, житейски случки, връщането в България и пътя на промяната.

_________

Срещу течението или срещу самата себе си? Предполагам, че всеки от нас по различен повод и в различни периоди от живота си е изправен пред подобен въпрос. Ти как стигна до отговора?

Както с всичко важно – неволята учи. В някакъв момент установяваш по трудния начин, че единственият ти дългосрочен шанс да оцелееш психически и физически е да бъдеш себе си, да се заобичаш изцяло с всичките си неизгладени повърхности, независимо кой какво очаква от теб.

Как дойде желанието да направиш филма “Брак”?

Още докато учех кино навън се надявах, че в България ще се появи плътен и честен филм, който да разкаже от първо лице една правдива и искрена ЛГБТ история. Аз имах нужда от такъв филм, за да се почувствам по-малко сама и да си вдъхна кураж.

Такава история не се появяваше, а собственият ми живот ме завъртя така, че нямаше как да не говоря по темата. Зрънцето, от което се роди “Брак” беше банално – посещението ми на една роднинска сватба, но от там се отприщиха всички неща, които дотогава съм държала в себе си и са ме задушавали.

И в един момент се оказа, че няма как да продължа напред нито със себе си, нито с киното, ако не направя този филм и то по най-откровения възможен начин. Всичко друго, което можех да снимам тогава щеше да е лъжа или предателство, отбиване на номера. Вярвам, че режисьорът и въобще творецът трябва да скочи там, където най-много го е страх, срам или боли – за да извади най-силното и смисленото, което може да сподели с публиката. Иначе цялото занимание не си струва.

Честността е качеството, което най-много уважавам в киното, а и в човека изобщо. В живота понякога е по-трудно, но във филмите си никога не си позволявам да лъжа. И затова говоря само за неща, които познавам дълбоко.

Филмът прави своята премиера на “София прайд филм фест” миналата година, на който ти си и артистичен директор. Какви бяха реакциите тогава?

Беше страхотна премиера и много емоционално откриване на фестивала. Имаше радост, сълзи и някаква превъзбуда, че такъв български филм най-после се е случил. Много хора дойдоха след това да ми благодарят, че съм разказала тяхната история. И целият дълъг и труден път се осмисли.

Смяташ ли, че нашето общество е готово да гледа филми с подобни истории и че изобщо е узряло да може и да говори по тези теми свободно?

Не знам дали е готово и узряло. Отговорът на този въпрос не предопределя моята работа – опитвам се да правя, каквото трябва, пък да става каквото ще.

ЛГБТ хората в България нямат време да чакат средата да узрее за тяхното съществуване. Нашият живот тече тук и сега, и като всички останали, ние искаме да го изживеем достойно. Част от това достойнство е в това историите ни да не бъдат потулвани.

От една страна българското общество в момента много лесно се насъсква и скача срещу измислени опасности – конвенции и стратегии, джендъри, които развращават или направо крадат децата, роми, бежанци… Всяко различие и малцинство е под мушка и честно казано има дни в които ме е страх и губя вяра .

В същото време с пътуванията си с “Брак” из провинцията срещам много позитивни и адекватни реакции и пак намирам надежда.

Продължавам да вярвам, че пътят към разбирането на другия е в разказването на истории. Изтъркано е, но е вярно – силата на киното е да сближава, да съпреживява, да те поставя в обувките на непознатия и ти да откриваш, че него също го боли и че той също може да обича.

Учила си режисура в Лондон. Защо се върна в България?

Върнах се в България, защото историите и хората за които искам да говоря са тук. Изминаха 5 години и аз продължавам да се вълнувам от това, което виждам около себе си. Понякога се радвам, понякога се гневя. Понякога имам нужда да изляза и да вдишам различен въздух, но не мога да си представя да живея дълго другаде.

До голяма степен вярвам, че камъкът си тежи на мястото.

Как стигна ти самата до киното изобщо?

С киното се сблъскахме случайно, но съдбоносно, когато бях още на 16г. В началото дори се опъвах като магаре на мост… Заслугата тази среща все пак да се случи е на Иван Черкелов, който от една моя снимка е повярвал, че аз съм героинята му за филма “Обърната елха” След като дълго време ме гонеха изобщо да се явя на кастинг, в момента, в който попаднах на терен, аз се влюбих в процеса и не можах да изкарам мухата от главата си.

Какво ти дава киното? За теб като актьор и като режисьор?

Киното в най-чистия си вид за мен е много интензивно и концентрирано живеене. В рамките на едни 20 минути или час и половина, ти се издигаш и падаш, и пак се издигаш и сякаш аха-аха да се докоснеш до отговорите на най-важните въпроси…

Киното е и начинът, по който подхранвам бездънното си любопитство към хората и към света. Най-важните връзки и срещи в живота ми са се случили покрай филмите, в които съм участвала.

Дълго време това да играя, изобщо не ме вълнуваше, то беше още един повод да съм на терен и да попивам кино. Преоткрих смисъла на това да си актьор във филма на Иглика Трифонова “Асансьор за пациенти” – усещането да се оголиш и да споделиш най-съкровеното си – това е пречистване и наркотик едновременно.

Режисурата също дава страхотен адреналин на терен, понякога сякаш управляваш платноходка и всички ветрове са с теб, а друг път е сизифовски труд, на който не му се вижда краят. Харесва ми да поемам отговорност и да взимам решения под стрес, да се надскачам – с всеки филм научавам нещо ново и откривам колко много още не знам.

Кои български филми ни съветваш да не пропускаме?

Мисля, че въпросът – хубав ли е филмът или български – вече не трябва да стои. Има качествени филми, които покриват широк диапазон от зрителски вкусове и разбиране за кино – “Безбог”, “Урок”, “Ага”, документалните “Червено, твърде червено”, “Миниатюра за пиано”, “Тайният живот на Вера”, късометражните “Преображение”, “Срам”, “Дрехи”, “Преди да заспя”… някои харесвам повече от други, но всеки трябва да намери сам за себе си – кое, какво и как му говори.

Страшно се радвам, че се появиха платформи, които показват стойностни филми на алтернативни места из цяла България. Адмирации за Кинедок, Блок Кино, No Blink и Кинематограф.бг – така се развива среда и публика!

Накъде гледаш в момента? Какво планираш?

Веднага след като “Брак” излезе на бял свят, почувствах остра нужда да започна нещо ново, за да не забоксувам на едно място. Имах късмета да успея бързо да впрегна енергия и точните хора в един къс проект и надявам се скоро да има резултат. Освен това, все повече ми се снима нещо документално и успоредно с това започвам да се усещам готова да напиша пълнометражна история. Натискам се да не съм перфекционист, а да работя усилено и постоянно, пък каквото сабя покаже.

______________

Филмът “Брак” е част от селекцията късометражни филми на NO BLINK и турнето КИНОlove 2019, което е на финалната права.

Още имаш възможност обаче да видиш трите избрани филма, които обикалят страната.

Веднъж в Пловдив на 8 юни и в София на 12-ти юни. Повече за събитието във Facebook може да видиш тук.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!