За “баба Гинче” и човеците. Без предразсъдъци

Днес ще ви разкажа за “баба Гинче”. Тя се самоназовава така, когато говори с 2-годишната ми дъщеря. Нищо, че е на 48 години. “Баба Гинче” е от ромски произход (“циганка съм”, казва тя и с намигване допълва: “в другия живот ще бъда руса и синеока”), касиерка в популярна верига за хранителни стоки и е един от най-добронамерените, свестни, честни и светли хора, които съм срещала.
Видях я за първи път през януари 2019 година, когато слязох да пазарувам в хранителния магазин, който се намира в жилищната сграда, в която живея. Още помня първата ни среща. Бях грабнала пакет пелени за няколко месечната ми тогава дъщеря, заедно с пълна количка продукти, когато се наредих на касата и тя ми каза: “Момиче, тези пелени не са ти изгодни. В момента предлагаме по-големи пакети на по-добра цена. На същата марка. Върни се и ги смени. Аз ще те изчакам”. Аз погледнах опашката от хората, която се вие зад мен, и й казах: “Нищо, другият път. Много хора има, не мога да ги карам да ме чакат”. Баба Гинче не се предаде и категорично ми заяви, че няма да ми продаде тези пелени, че трябва да мисля разумно и че с парите, които ще спестя, ще купя нещо друго на детето.
Роман мога да напиша за баба Гинче. Толкова истории имам с нея от времето, когато ме върна да търся промоционалните бебешки пелени. Една глава само с добрините й мога да разкажа. За баба Гинче, която ми донесе кочан с царевица, когато бях със счупен крак. “Да правиш упражнения за раздвижване, моето момиче, аз така се раздвижих.” За баба Гинче, която изпрати шоколадово яйде на дъщеря ми по време на изолацията, “защото ми е много мъчно, че не мога да я виждам. Да я нацелуваш от мен”. За баба Гинче, която не прибира стотинките, които клиентите й оставят, а ги добавя към сметката на следващия: “Тук има много, не търси монети”. Баба Гинче, която е винаги усмихната, ведра и добронамерена. Баба Гинче, чиято смяна беше приключила и се върна от входа, да ме закичи с мартеница и да ме засипе с благопожелания. За баба Гинче, която има почти 4-годишен внук, когото води на театър, на кино, купува му “всичко, което аз и децата ми не сме имали”.
Друга глава в този роман обаче ще е за горчилката, обидите и сълзите, които тази жена гълта и споделя с усмивка. За подмятанията на колеги, че “има много хубава дъщеря, бяла и руса, на кого приличала такава”, до намеците, че щом е циганка, значи живее в гето”. “Никога не съм живяла в гето. Мама има средно образование. Винаги сме работили и сме живели прилично. С мъжа ми сами си плащаме ипотеката”. За обидите, които чува от клиенти, “щото съм циганка”.
Снощи, на връщане от разходка, я видяхме пред магазина. Просълзи се от радост, че вижда дъщеря ми. Спазваше дистанция, макар че “много искам да те цункам, бабоооо”. “Пораснало ми детето, няма го вече бебето, момиченце си станала!” Толкова чиста радост, детско вълнение и искреност, в малко очи се виждат.

Много се изговори, покрай епидемията, за солидарността между хората, как ще излезем по-добри, бели и светли от кризата. Дано тази вълна не остане само виртуална. Да ценим хората, заради качествата им, всеки ден. Реално, очи в очи. И да предпочитаме човеците. Без предразсъдъци. Един от първите хора, които ще прегърна с отворено сърце, е баба Гинче.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!