Каква здравна реформа, какви 5 лева?

Виждам от таксито лежащ, неподвижен човек под естакадата на известно кръстовище в столицата. Колоната коли се движи бавно и никой видимо не реагира. Слънцето напича лежащото тяло. Възкликвам, докато говоря по телефона, но шофьорът се опитва да ме убеди, че човекът диша и сигурно спи. Приближаваме до тялото. Има кръв на рамото, а шофьорът мисли, че е видял и по лицето. Прекъсвам разговора си и звъня на 112.

Вдига ми младеж. Обяснявам. Имахме малък спор по наименованията на улиците. Но все пак се съгласи да приеме сигнала и започна пренасочването ми към Спешна помощ. Половин минута звънене – няма отговор. Отново вдига младежът. Започваме отначало – къде, какво, кой, видима възраст, състояние, а аз как се казвам, а той, падналият, нуждае ли се от медицинска помощ… И изведнъж последва въпрос:

„Клошар ли е?”

(запомнете този въпрос)

„Възможно е, не мога да преценя”, отговорих. „А, чакайте, ето пак Ви свързвам със Спешна помощ, обяснете на колежката.” „Ало”, провиква се колежката. И отново започвам за трети път – „Под естакадата на кръстовището (обяснявам местоположението) има неподвижен човек, с кръв на рамото, диша, но мисля, че се нуждае от медицинска помощ.” В този момент ме прекъсна арогантният глас на колежката:

„Мисленето е сложен процес и не се отдава на всеки”

(запомнете това изречение)

И в този момент ескалирах „Мисленето е процес, присъщ на човеците, а аз в този момент проявявам човечност, госпожо… мога ли да знам името Ви?”

„Алооо, колегата от 112, вече имахме такъв сигнал?”, не ми обърна внимание колежката. И пренебрегна както своето изречение, така и моя въпрос. Настоях за името й.

„Иванова”

(запомнете това име)

Каза го колебливо – не разбрах дали се смути или ме излъга. „Не е важно името ми, нека сега да свършим работа”, омекна Иванова. И за четвърти път обясних случая. Поиска телефонния ми номер. Дадох го, като помолих да ме информират дали са изпратили помощ. И Иванова се впусна в дълго обяснение – преди два часа имали сигнал оттам, ама

„Човекът бил пиян”

(запомнете това изречение)

И не се погрижили, ако сега отидат и той откаже помощ, ще извикат полиция, полицията трябва да установи самоличността му, и евентуално те да го приберат…

Не я слушах. Прекъснах я, „Госпожо Иванова, свършете си работата, не ме карайте да мисля, мисленето не ми се отдава, благодаря Ви”. И се разделихме по живо, по здраво.

Дали е жив и здрав човекът под естакадата обаче не знам. От позвъняването на 112 до приключването с Иванова минаха 11 минути.

Запомнихте ли това, което Ви казах по-горе?

За това дали да Ви бъде оказана помощ в тази държава има значение дали сте клошар или не. А дали сте клошар или не зависи от субективната преценка на минувач. Различно отношение ще получите и ако сте пиян – без значение дали сте в безпомощно или критично състояние. Ще лежите два часа в жегата окървавен. А дали сте пиян пак зависи от субективната преценка на минувач.

„Иванова” е събирателното име на арогантността, липсата на възпитание и най-вече липсата на емпатия и човечност на СЛУЖИТЕЛКАТА. Не само в Спешната помощ.

А аз днес бях само случайният минувач, за когото мисленето е сложен процес според Иванова, но трябва да преценявам кой е клошар и кой е пиян и дали се нуждае от медицинска помощ. Моля се никога да не бъда под естакадата!

Тук в тази държава никога няма да има здравна реформа. И най-добрите закони да се изковат, и бюджетът за здравеопазване да се удвои, тук винаги ще има ИВАНОВА.

Сега ме оплюйте, че съм съгласна с премиера Борисов за лошия матрЯл.

Ай, со здраве!

PS. Написаното не изключва, че в България има сърцати и отлични медицински лица и доктори. Но една “Иванова” в заведение е достатъчна, за да сме неизлекувани или неоживели.

Сподели с приятели!Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Share on Google+
Google+
0Pin on Pinterest
Pinterest
0

Вашият коментар

*

Уеб сайтът използва бисквитки за целите на обработка на анонимни статистически данни. Повече информация ОК / Разбрах!